В периода 22 май – 20 юни 2026 в Музеят на хумора и сатирата като част от проекта HUMLIT, гостува Мария Йодловиец, професор по лингвистика от Ягелонския университет в Краков.
След магистърската си степен в Института по английски език към Ягелонския университет и докторантурата си в Катедрата по лингвистика и фонетика към Университетския колеж в Лондон, където провежда изследвания под ръководството на проф. Дирдре Уилсън, д-р хаб. Мария Йодловиец се занимава с изследвания в областта на прагматиката. Докторската ѝ дисертация, озаглавена „Ролята на релевантността в интерпретацията на вербалните шеги“, е пионерски опит за прилагане на теорията на релевантността към анализа на вербалния хумор.
Тя е автор на множество статии, публикувани в научни списания и редактирани сборници. Редактирала e и съредактирала и няколко сборника.
Д-р Мария Йодловиец е координатор на програмата по лингвистика в докторантското училище по хуманитарни науки към Ягелонския университет. Тя е част от ръководния екип на JU PRA Heritage. Работи и като експерт за Полския комитет по акредитация.
Въпросите подготви Светлана Михайлова, експерт „Връзки с обществеността“ в Музей „Дом на хумора и сатирата“.
Превод: Иванела Лазарова, главен екскурзовод в Музей „Дом на хумора и сатирата“.
1. Проф. Йодловиец, бихте ли се представили накратко? Кои са основните направления във Вашата научна работа и как се насочихте към изследването на хумора?
Свързана съм с Ягелонския университет в Краков, Полша, още от началото на следването си по английска филология преди много години. На фокус в моята магистърска дисертация беше семантиката на модалния глагол should в английския език и неговите полски еквиваленти, така че тя беше посветена на анализа на различните значения на този глагол и начина на предаването им на полски език.
Всъщност винаги съм се интересувала от човешката комуникация, тоест от начина, по който езикът се използва за предаване на различни значения.
Един от въпросите, които особено ме интересуваха, беше как е възможно да разсмееш другите само с думи и това е всъщност е в основата на докторантурата ми.
Насочих интереса си към Теорията на релевантността като модел на човешката комуникация и я приложих, за да проуча какво прави словесните шеги успешни и въздействащи. Моето изследване на шегите, разбирани като мини разкази с кулминация, доведе до разработването на модел за осъзнаването на самата кулминация. По-точно казано, поставям хипотезата за съществуването на базов когнитивен механизъм, наречен “дедуктивно пренасищане”, който се активира, когато възприемаме кулминационната точка на една шега, което от своя страна предизвиква смеха. Всичко това означава, че едно от основните направления в научните ми изследвания е хуморът и по-специално когнитивните механизми, които стоят в основата на създаването и възприемането на словесните шеги.
Работила съм също и в областта на усвояването на втори език и подготовката на преподаватели по езици. През последните години се занимавам основно с изследвания в областта на превода.
2. В момента сте в Габрово и в Музея на хумора и сатирата във връзка с проекта HUMLIT. Каква е основната идея на проекта и какво го прави значим за съвременното европейско общество?
В днешните все по-разкъсани от различни мнения общества, конфликтите често се задълбочават, тъй като хората не се разбират правилно и са склонни да проявяват агресия един към друг. Традиционните начини за обсъждане на трудни въпроси не винаги работят и понякога дори влошават нещата. В подобна ситуация хуморът може да има както положителен, така и отрицателен ефект. Когато се използва необмислено, хуморът може да затвърждава стереотипи или да задълбочава разделенията между хората, но когато се използва внимателно и осъзнато, той има потенциала да подобрява комуникацията, да намалява напрежението и да насърчава конструктивния диалог.
Тези идеи са в основата на проекта HUMLIT. Той е финансиран по програмата „Мария Склодовска-Кюри“ на Европейския съюз и има за цел да изследва именно положителния аспект на хумора. Програмата насърчава международното научно сътрудничество, насочено към изследване на различни видове хумористичен дискурс в различни национални контексти. HUMLIT се фокусира върху развитието на така наречената „хумористична грамотност“, т.е. способността хуморът да се разбира и използва ефективно в комуникацията.
Проектът изследва хумора от различни гледни точки: как се създава, как се проявява в текстове и медии, и как се възприема от аудиторията. Основната цел е да се подобри диалогът и да се помогне за намаляване на конфликтите. Смятам, че именно в това се състои ключовото значение на проекта за съвременните европейски общества.
3. Защо Ягелонският университет реши да включи хумора и изследванията върху хумора в своята програма и в частност Вашето участие в него?
В Ягелонския университет съществува дълга традиция в изследванията на хумора, която датира от 90-те години на ХХ век, когато аз защитих своята докторска дисертация „Ролята на релевантността в интерпретацията на вербалните шеги“, а Владислав Хлопицки разработи своята магистърска теза, посветена на текстовия анализ на хумористични кратки разкази.
През 2012 и 2025 г. в Краков бяха организирани конференции на Международното общество за изследване на хумора. В Ягелонския университет са провеждани и множество по-малки събития, посветени на хумора.
Редица изследвания на хумора са свързани с грантове: трите тригодишни полско-естонски гранта (2010–2012, 2016–2018 и 2023–2025), които водят до издаването на сборник върху полския и естонския хумор, както и до специален брой на списание Journal of Pragmatics (2019), началния грант на UNA Europa 2020-2021 (довел до създаването на уебсайта humorinpublic.eu), грантът на изследователската група за хумор „Изкуство по време на Ковид“ през 2023 г. (довел до издаването на специален брой на списание Word and Image), както и HUSCA и CELSA грантовете, свързани с изследването на хумор и конфликти (довели до множество публикации и едногодишен престой на Анастасия Фядотава от Естонския фолклорен музей в Краков), а кулминацията на тези усилия е големият проект HUMLIT (2025–2028).
4. Проектът HUMLIT обединява 25 партньорски институции от Европейския съюз и извън него. Какви са предимствата на тази широка международна мрежа и каква е ролята на Музея на хумора и сатирата в съвместната изследователска работа?
В рамките на тази по-широка мрежа Музеят на хумора и сатирата в Габрово има важна роля. Като уникална културна институция с богата колекция и дългогодишен опит в представянето на хумора пред публика, музеят осигурява важна връзка между академичните изследвания и реалната практика.
Обширната международна колекция на Музея, която вече имах възможност да разгледам, ясно показва неговата уникална роля като хранилище на хумористични материали от цял свят. Богатството и разнообразието на тази колекция предоставят ценна представа за това как хуморът функционира в различни културни и исторически контексти. В същото време начинът, по който тези материали са подбрани и представени, потвърждава активната роля на Музея в това да ги направи достъпни за по-широка публика. Това прави музея идеално, дори бих казала изключително място за проекта HUMLIT, тъй като свързва изследванията с това как хуморът се преживява и използва в реалния контекст.
Не по-малко важен е и прекият контакт със служителите на Музея, които са безценни източници на информация за българския хумор. Техните наблюдения предоставят съществен културен контекст и помагат да се разберат местните хумористични практики, препратки и нюанси, които не могат да бъдат уловени само чрез писмени източници. Това взаимодействие значително обогатява проекта, като свързва теоретичния анализ с живия опит и съвременното културно познание. Бих искала да подчертая, че хората, които работят в Музея са много важна част от българското участие в проекта HUMILIT, за което ви благодаря!
5. Една от целите на проекта е да се изследва така наречената „хумористична грамотност“. Как бихте обяснили тази концепция на хора, които се сблъскват с нея за първи път? Защо е важно да можем не само да се смеем, но и да разбираме как работи хуморът?
Хумористичната грамотност може да се обясни като способността да се разбира и използва хуморът по обмислен, информиран и отговорен начин.
Това включва разпознаването на това, кога нещо е замислено да бъде хумористично и разбирането как то работи: независимо дали чрез игра на думи, ирония, преувеличение или културни препратки, така че да надхвърля обикновеното, първоначалното разбиране на текста.
Тя включва и способността да тълкуваме хумора в неговия конкретен социален и културен контекст, тъй като това, което се смята за смешно, значително може да варира в зависимост от групата, ситуацията и комуникативната среда.
В същото време хумористичната грамотност включва и критическа осъзнатост за ефектите, които хуморът може да има: тя ни позволява да преценим дали хуморът, използван по определен начин, сближава хората или, напротив, затвърждава стереотипи или отхвърляне.
И накрая, тя включва способността да използваме хумора по подходящ и ефективен начин в комуникацията, като го съобразяваме с аудиторията и контекста, така че да насърчава разбирателството, а не създаването на конфликти.
В този смисъл хумористичната грамотност не е просто способност да се наслаждаваме на шеги и други форми на хумор, а да разбираме хумора като мощен комуникативен инструмент, който оформя социалното взаимодействие и може както да разделя, така и да свързва хората.
Това, според мен, обяснява защо е важно не само да се смеем на неща, които са предназначени да бъдат смешни, но и да разбираме как функционира хуморът.
6. Като част от проекта анализирате интервюта с български хумористи, карикатуристи, писатели и актьори. Какво Ви впечатли най-много в българския хумор? Има ли специфични черти, които го отличават от други европейски традиции?
Хуморът, особено в нашата част на света, обикновено е силно свързан със социалната и политическата реалност, и това в много голяма степен важи и за българския хумор.
Той функционира не просто като забавление, а като средство за коментар и критика, често разглеждайки трудни теми, като корупция, социално неравенство, национални пороци, международно напрежение и др.
Дори когато е изразено чрез прости или гротескно преувеличени образи, то е склонно да носи ясното намерение за определена реакция и да кани публиката да преосмисли ежедневните реалности по критичен начин.
Има една важна характеристика, която, ако мога да предположа, е обща за страните от бившия комунистически блок: в комунистическата епоха хуморът е изпълнявал важна компенсаторна и опозиционна функция, действайки в условия на цензура и ограничена свобода на словото. Тъй като директната критика към политическите власти често е била рискована или невъзможна, хуморът се е превърнал в косвено средство за изразяване на несъгласие, разкриване на противоречия в официалния дискурс и поддържане на чувство за интелектуална и морална автономност, откъдето – според мен – идва и честата употреба на остра метафора в българския хумор.
Струва си да се отбележи, че по време на комунизма иронията, алегорията и кодираните препратки не са били просто стилистичен избор, а практични стратегии, които са позволявали на творците и публиката да общуват „между редовете“. В резултат на това хуморът придобива особена плътност и финес, като разчита на споделена обща култура и умение за интерпретация. Тази традиция е оставила трайно влияние: много форми на българския хумор и до днес предпочитат непряката критика, символичната изразност и многопластовите значения.
Друг важен аспект е силното присъствие на самоирония и критична дистанция към самото българско общество. Българският хумор често е насочен навътре, като откроява ежедневни поведения, социални норми и морални слабости и същевременно прави препратки към актуалните политически събития.
Това подсказва традиция, в която хуморът е не само опозиционен, но и интроспективен, със силен сатиричен заряд, насърчаващ размисъл, вместо да предлага просто облекчение или бягство от реалността.
Габровският хумор, широко признат със своята отличителност и богатство, служи като особено ярък пример за силно самокритичния характер на българския хумор, тъй като открито осмива местните стереотипи и социално поведение. Неговата известност подчертава по-широка тенденция към интроспекция и самоирония, което го прави особено ярък пример за хумор, насочен навътре, а не само към външни обекти.
Една поразителна черта в политическите карикатури, които анализирах тук, е продължаващата употреба на символа сърп и чук, за да се представи комунизмът или съветското влияние, по директен и визуално забележим начин. Този тип символика изглежда функционира като лесно разпознаваем символ за историческо и идеологическо господство, особено в контекста на международните отношения. За разлика от това, съвременните полски карикатуристи по-рядко използват подобни образи от съветската епоха, което отразява различен подход към представянето на комунистическото минало и неговото наследство.
След всичко казано, бих искала да подчертая много ясно, че разбирането ми за българския хумор все още е ограничено и на този етап остава по-скоро повърхностно.
7. До каква степен българският хумор е разбираем извън националния контекст? Според Вашите наблюдения той по-скоро подчертава културните различия или успява да намери общ език с други европейски общества?
Българският хумор изглежда едновременно разбираем за по-широка публика и в същото време силно културно обусловен. Основните му механизми, като несъответствие, ирония и визуална метафора, както и определени повтарящи се теми (като изневяра, икономически трудности, корумпирана политика и др.), са в голяма степен универсални, което прави много карикатури и шеги разбираеми извън националния контекст, особено в днешното „глобално село“, където обществата все повече споделят сходни дилеми и проблеми.
В същото време той отразява специфични исторически и културни преживявания, особено чрез препратки към комунизма, прехода и местни стереотипи, които често изискват допълнителен контекст, за да бъдат напълно разбрани. Например, яйцето с кранче, което осмива пестеливостта на габровските домакини, е шега, която е много културно специфична и може да не е напълно разбираема (и следователно не е толкова смешна) за тези, които не са запознати с нейното културно значение.
Като цяло, българският хумор успешно съчетава споделен европейски „език“ на хумора с локално вкоренени значения, което го прави едновременно разбираем в различните култури и уникално характерен, според мен.
8. Проектът разглежда хумора като инструмент за преосмисляне на конфликти и чувствителни социални въпроси. Възможно ли е хуморът действително да намали напрежението и да насърчи диалога там, където традиционните форми на комуникация се оказват неефективни?
Да, не само е възможно, но има и все повече доказателства, както от изследвания, така и от реална комуникативна практика, че хуморът наистина може да намали напрежението и да отвори пространство за диалог, особено в ситуации, в които традиционните форми на комуникация се провалят.
Първо, хуморът има уникалната способност да намалява психологическите бариери. В много конфликти участниците се вкопчват в своите позиции и комуникацията се разпада, защото взаимодействието се възприема като заплашително. Хуморът може да промени това. Чрез въвеждане на елемент на игривост или несъответствие, той може да премахне отбранителната позиция да позволи на хората да се дистанцират от твърдите си позиции. В този смисъл хуморът не решава конфликта директно, но създава условия, при които конструктивният диалог става възможен.
Второ, хуморът може да функционира като споделено пространство дори между хора, които не са съгласни помежду си. Когато хората се смеят заедно, особено на нещо, което откроява някакъв общ човешки опит, те косвено признават известна степен на взаимно разбирателство. Този споделен момент може да помогне другата страна да бъде възприета в по-благоприятна светлина, което често е от решаващо значение в поляризирани контексти, където опонентите се представят по опростен или стереотипен начин. По този начин хуморът може да помогне взаимодействието да се измести от конфронтация към по-приятелско съучастие.
Друг важен аспект е, че хуморът позволява непряко изразяване на чувствителни теми. Някои въпроси трудно могат да бъдат обсъждани директно, защото предизвикват силни емоционални реакции или представляват социални табута. Хуморът може да даде възможност тези теми да бъдат поставени по начин, който е по-лесен за приемане. Например иронията, пародията или сатирата могат да разкриват противоречия, да критикуват поведение или да подчертават несправедливости, без да прибягват до пряко обвинение. Именно тази непряка форма на изразяване често позволява чрез хумора да се достигне до хора, които при други обстоятелства не биха били склонни да приемат подобни послания.
Това, което смятам за особено важно, е, че хуморът може да допринесе за намаляване на конфликтите. Вместо да представя противоположните позиции като напълно несъвместими, той може да изведе на преден план техните абсурдни аспекти, да ги преувеличи или да ги постави в различна перспектива. По този начин може да се намали усещането за острота и сериозност на разногласията и да се насърчи по-гъвкавото мислене. В някои случаи това дори може да покаже, че конфликтът се основава на недоразумения или на преувеличаване на различията между страните.
Въпреки това е важно да се подчертае, че хуморът сам по себе си не е нито положителен, нито отрицателен. Въздействието му зависи изцяло от начина, по който е използван и интерпретиран. Когато хуморът се използва неуместно, особено ако е насочен към особено уязвими групи или възпроизвежда стереотипи, той може да задълбочи обществените разделения и да засили конфликтите, вместо да допринесе за тяхното преодоляване.
Поради тази причина концепцията за хумористична грамотност е от съществено значение. Тя ни дава инструментите да разбираме кога хуморът е подходящ, как ще бъде възприет и какви ефекти може да породи.
Именно тук проекти като HUMLIT придобиват особена значимост. Като изследва как се създава хуморът, от какво се състои и как се възприема, проектът има за цел да установи условията, при които хуморът може да подпомогне конструктивната комуникация.
Целта му не е просто да установи дали хуморът може да има положителна роля, а да изследва при какви условия, по какъв начин и за кои аудитории той може да бъде ефективно средство за комуникация.
В заключение може да се каже, че хуморът действително има потенциала да намалява напрежението и да насърчава диалога, особено в ситуации, в които традиционната комуникация е достигнала до задънена улица. Той не замества сериозния разговор, а го допълва – като отваря пространство за положителни емоции, позволява непряко изразяване на трудни теми и създава моменти на споделено разбиране. Когато се използва осъзнато и отговорно, хуморът може да се превърне в мощен инструмент за преосмисляне на конфликти и за по-конструктивно справяне с чувствителни обществени въпроси.